Монтажът на моя филм“ – скритият (к)рай
Елица Матеева: Монтажът на моя филм“ – скритият (к)рай
Все по рядко се питам: кое е по-важно – да обичаш или да си обичан? С годините прогонвам статуса „влюбеност“, защото е твърде изискващ и егоистичен и все по-често се улавям, че се чувствам прекрасно, когато съм заобиколена от хора, с които мога да се споделям свободно, без да се притеснявам от предразсъдъци и наказателен вот, че съм странна птица. Има хора, които точно заради опакостта ми, ме харесват, харесват шилото в мен, хоресват човека, който открито се разтваря с тоталната си чупливост и ръбатост. Хоризонтите на личната съвместимост с реалността след известно натрупване на годините все по-малко ме притесняват – да се харесам на някого не ми е кауза. Разбира се, оценявам, че все пак проявата на възпитание и респект към света на другите е важно условие, за да сме част от цялото. Обществото се дави в океан от императиви, в които да си нормален е уравнение с много неизвестни, заради изкуствени правила и категории. И дали, ако те е страх, че щом излезеш навън от сигурния дом, няма да се взривиш от усещането, че ето сега ще умреш, или когато се чувстваш страшно объркан в хаоса от несъстояли се очаквания ти се явава Кени Джи, чиито къдрици устремено се вливат в романтиката на потока от сладникавата му „Songbird“, вече няма никакво значение – щом чувстваш, щом нещо те боли или дразни, спокойно – жив си! А животът не е само радост и синева, в него има мъгла и облаци, но както казва Пат от „Наръчник на оптимиста“: „хората губят способоността да виждат слънчевите лъчи иззад тях, макар че те са над главата им почти всеки ден.“
„Наръчник на оптимиста“ от Матю Куик е романът – мотиватор за създаването на спектакъла „Монтажът на моя филм“ – премиерно заглавие от афиша на ДТ „Стоян Бъчваров“ – Варна. Пат страда от биполярно разстройство, лежал е близо 4 години в „лошото място“ и при определени обстоятелства е освободен. Семейството му е типичната американска идилия, в която родителите се опитват да бъдат мили и добри с емоционално лабилния си син, доколко това е по силите им е друг въпрос, защото и родителите се нуждаят от подкрепа. Пат се бори с демоните си чрез фитнес, крос и сваляне на килограми – надява се, че ще се събере отново със съпругата си Ники. Причината за раздялата им е изтрита с вълшебна гумичка от съзнанието му. Но спомените постепенно ще го възнаградят с гръмотевици. Пат ще се запознае с Тифани, която също има своите душевни рани – тя е вдовица – преодолява раната с… танци.
„Ти какви лекарства взимаш?“ – се питат на сцената Тифани (Цветина Петрова) и Пат (Станислав Кондов). Колекцията е пъстра и коктейлът е така величав, че с него достойно могат да се преодолеят тегобите на четива като „Великият Гетсби“, „Сбогом на оръжията“ и всички писания на Силвия Плавт. Апропо, към тези автори като тренинг към световната мелодрама и скръб Пат е настроен протестно след като се опитва чрез тях да вникне в душата на Ники, която ги преподава на тийнейджърите в училище. Във филма на Дейвид О. Ръсел „Наръчник на оптимиста“ Пат (Брадли Купър) мята през прозореца „Сбогом на оръжията“, защото романът е със„скапан“ финал, буди родителите си в 4 ч. сутринта, за да ги уведоми, че е възмутен от края му. Как може всичко да завършва със смърт?! Нали е литература за любовта?!
„Не сте ли забелязали, че животът е като поредица от филми?“ – казва Пат в романа. Той има хепиенд теория за тази поредица, в която проблемите се редуват, но, ако искаш да ги преодолееш ставаш по-добър човек. А ако се стремиш към „Роки“ – да разцъфтиш на финала – монтираш ситуациите на филма си … САМ! Иначе няма да чуете в ушите си темата на победителя „Gonna Fly Now“.
В творческата биография на режисьорката Десислава Шпатова има интересни примери за сценична адаптация на художествена литература или кино сценарии, достатъчно е само да отбележим спектаклите: „Гълъбът“, „Отместената глава“, „Изкуството да смиташ боклука под килима“, „Часът на вълците“, „Идиот“ „Жени на ръба“ „Опасни връзки“, където Патрик Зюскинд, Айрис Мърдок, Ингмар Бергман, Фьодор Достоевски, Педро Алмодовар, Пиер Шодерло дьо Лакло кръстосват шпаги и неразгадаеми страсти, а адаптациите им на сцена показват, че в театъра всичко е възможно, стига да имаш точните намерения и въображение.
По отношение на дебютния роман от Матю Куик, Десислава Шпатова е създала добра драматургична конструкция. Романът е бъбрив особено в пасажите за американския футбол, има излишни глави, които подсказват, че младият (някога) Куик като един учител, по подобие на своя герой Пат, много обича да набляга на детайлите, а те често затормозяват възприятията и отместват вниманието. В интервю за „60 минути за култура“ по БНТ2, Д. Шпатова казва, че не се интересува от филма, „след като прочетох романа като театрален режисьор ме възбуди идеята да намеря театрален език на един разказ от първо лице.“
За около месец работа заедно с актьорите, екипът създава спектакъл, който е отворен за всеки зрител. От зрителя не се изискват специални познания, подготовка, умения, а само едно – да е искрен със себе си, защото, когато пренебрегваме проблемите на душата, се повяват и пукнатините.
Пат е загубил Ники по много причини и трябва да започне всичко от нула, да осъзнае тази нула. Тифани преодолява загубата на човека до себе си с различни средства, докато намери онзи велик девиз: „Танци срещу депресията.“ Дали Пат и Тифани са знаели, че някога ще си признаят: „мисля, че и аз имам нужда от теб.“ ?
„Монтажът на моя филм“ изследва пътя – как да се справиш с реалността. Вероятно, ако се опитваш да я промениш, реалността ще ти удари шамар. Рецептата е в йогата на възприятията ни. Според наклонът им спрямо реалността, те могат да ни научат да посрещаме капризите на живота дори с усмивка. Монтажът е подбор, вътрешна организация, метод, съчетан с определени изрази в контекста, съпоставяне, което води до резултати. Добрият монтажист е онзи, който извлича от ситуациите максималния баланс и полза. Едно събитие никога не е еднозначно, то е сбор от факти, които можем да анализираме, а можем и да отминем с лека ръка. И последното е вид монтаж. Ако в монтажа има и щипка нежност, топлина, дори еротика – ето това е шестица от тотото, но шестицата в повечето случаи е изключение, което не трябва да ни натъжава.
Сценографията и костюмите на Христина Дякова в буквален и в преносен смисъл говорят за спортния хъс, за личното състезание със себе си. Фитнесът е локация, в която всеки остава насаме с личните си възможности, с физиката си. Пат и Тифани танцуват на сцената, а хореографията на Никола Йорданов говори с изразните средства на стрийт денс културата и е много по-находчива от конвенционалните танци, които ни предлагат Брадли Купър и Дженифър Лаурънс във филма на Дейвид О. Ръсел.
Петър Дундаков е автор на оригиналната музика към спектакъла. В нея се съдържа идеята за чувствителността на съвременния човек, който в дълбоката си същност е нежно създание, копнеещо за дъха, за диханието на друго създание. В няколко важни в емоционално отношение сцени, музиката на Дундаков е като панацея за персонажите. Тя вдига заряда на спектакъла, изпълва атмосферата с онова иносказателно мълчание, в което вместо думи „чуваме“ вика за близост, за прегръдката, за споделянето, за единението с другия. Да си с друго същество е трудно постижение, защото днес всеки е селф мейд.
В романа на Матю Куик, Пат е героят, който подрежда в своята схема историите, той е истинският монтажист, разбира се романът не е лишен от диалог между персонажите, но историята е развита от „Аз-говоренето“ на Пат. Във филма „Наръчник на оптимиста“ сякаш Тифани е персонажът, който определя местата на точните преходи за монтирането на живота на Пат. В романа тя е нещо като посредник между Пат и Ники, докато в спектакъла тази линия не се проследява. Спектакълът целеустремено се е посветил на лекуването на душата, през което преминава Пат, на финала на представлението Пат се връща към истината, че е пребил свой колега, защото е правил секс с Ники. Ники отдавна се е отказала от Пат, но Пат трудно проумява, че той вече в графата „бивши“. Най-добрият монатаж е отказът от това да манипулираш избора на другите: дали да бъдат или да не бъдат част от твоя свят. Ако натрапчиво присъстваме в света на другите, а те вероятно не ни искат, може би е време да се откажем от този кадър. Вместо него, предлагам бял кадър, защото празното пространство е начало.
Добър синхрон, баланс и лекота има в играта на Станислав Кондов, Цветина Петрова, Стоян Радев, Веселина Михалкова, Полина Недкова и Ненчо Костов. Зрителите, които искат да се забавляват, ще получат своите калории смях, тези, които искат да разсъждават за смисъла и всичко останало също ще открият своите важни теми. За мен по-сериозен е проблемът каква стратегия ще предложат специалистите по маркетинг на театъра във Варна, за да може „Монтажът на моя филм“ – спектакъл с качества, да намери своята аудитория, защото той не е обикновена комедия, не е и романтична история. В него има всичко, което ни предлага живота – шум и тишина, любов и отчаяние.
Кой е най-талантливият монтажист? Може би самият живот, защото той е истинският учител! Вратата му е широко отворена и там, някъде отвъд него, е скритият (к)рай.
Фотографии: Стелиан Ганчев – кино школа „Братя Люмиер“ – Общински детски комплекс – Варна.
