„Портрет на момиче в пламъци“- хореография на желанието

 05.02.2020  Елица Матеева 62кино, ЛГТБИ, Портрет на момиче в пламъци, Селин Шиама, Томбой
маргиналия

Всеки художник е пленник поне на една Муза. Иначе трепетите, които провокират чувствителната душа на артиста щяха да бъдат облачни и лишени от въдхновение. Макар че, понякога музите са облачен спомен, напуснал реалността, те винаги ни даряват с усещането за живот, за кипеж, за сантиментален водовъртеж. Нещо, накъде, дълбоко в нас бълбука, не ни дава покой, предизвиква киселини, но болката си заслужава, защото тя е сигналът, че ние сме тук, все още!

Преди да споделя своите страсти на кинонаблюдател около последната творба на Селин Шиама „Портрет на момиче в пламъци“, бих искала да подчертая, че съм един от малцината й верни почитатели в България, който си е направил труда да проследи работата й. Затова предлагам и някои подбрани откъси за киното на Шиама от последната ми книга „Европейско кино за нетрадиционалисти. Кинорежисьорите „за“ дъгата“, която може да откриете в книжарниците.

Прелиствайки биографията на  Селин Шиама, установих, че тя неотлъчно върви по строго избран тематичен път. Сюжетите на филмите й са насочени към младата публика, към сексуалната ориентация и към проблемите на идентичността. Освен това тя винаги подбира персонажите си – те живеят в предградията в търсене на себе си, в търсене на реализацията си, извън колорита на тълпата.

ВОДНИ ЛИЛИ (2007)

„ Три момичета, всяка със своите мечти и очаквания, чиито погледи се пресичат, а телата жадуват за първите докосвания.  Мари (Полин Акар) и Ан (Луис Блашер) са пиятелки. Пухкавата Ан мечтае за едно момче, а Мари я гледа, докато тренира синхронно плуване. Там сред състезателките е и Флориан (Адел Енел) – момиче, което привлича момчетата, но тя няма интерес към тях. Сексът, който й предстои с първия младеж би  го направила, за да не изоставя от връстниците си и да не я мислят за задръстена. Тя открива, че Мари се интересува от нея и й позволява да ходят заедно на басейна по време на тренировки и да посещават заедно състезанията. Мари изпитва чувства към Флориан, но не знае как да й ги покаже. Флориан има кандидат Франсоа (Уорън Жакин), тя моли Мари да я дефлорира, за да не бъде смешна девственица пред Франсоа. Отначало Мари отказва, но по-късно след като отдавна си мечтае за Флориан, го прави – нежно, с внимание. Ан пък усеща, че Мари я отбягва, че има нещо, което е обсебило слабоватото момиче с момчешко телосложение.

Флориан е студена, тя осъзнава, че в душата й е в хаос и отказва на  Франсоа да правят секс. Мари търси утеха при Ан, а Ан  й споделя,че късно вечерта Франсоа е спал с нея.  По време на едно младежко парти с отборите на момичетата и момчетата край басейна, Флориан целува Мари, това е най-силното преживяване за Мари, но Флориан като опитна актриса изпълнява целувката без да влага онази емоция, която търси Мари. Ан и Мари скачат с дрехите в басейна, споделяйки чувството, че светът около тях често е тъжно място. Момичетата са порастнали.

Прекрасна, психологически достоверна игра с персонажи на действието. С мълчаливи диалози, визуална красота и яснота за кинематографична естетика е изпълнен този филм. Изключително силен дебют се оказва „Водни лилии“. Оригиналното френско заглавие е „Раждането на октоподите“, но и в двата случая е ясно- героите трябва да имат онази приспособимост, за да оцелеят, а те тепърва трупат рани и опит. Любовта може да се случи и така – без правила, без граници, да бъде странна и същевременно да те рани дълбоко. Филм за душата, но богат на душевно страдание.

„Водни лилии“ е носител на наградите: МФФ Атина (2007) – награда на публиката, ММФ Кобург (2007) – награда на младежката публика, номинация от Кан (2007) за наградата на конкурса „Особен поглед“ и за „Златна камера“, награда Луис Делюк за най-добър дебют, награда от фестивала в Торино (2007) за най-добър сценарий. Номинация за „Сезар“ (2008) – за най-добър филм, за изгряващи актриси – Адел Енел и Луис Блашер,

„Томбой“ (2011)

„ТОМБОЙ” е вторият игрален филм на френската режисьорка Селин Шиама (родена 1978). Предишната й кинотворба „Водни лилии”, по подобие на „Томбой”, анализира с вещина и зрялост проблемите на съзряването. Ако „Водни лилии” имаше 2 международни награди, 4 номинации, сред които и престижната „Сезар” в 3 категории, то втората й творба й се отплаща двойно.

Както и във „Водни лилии”, действието на „Томбой” се развива в едно предградие на Париж. Краят на лятото е. В квартала се появява ново семейство, което очаква трето дете. Зрителят вижда малчуганите: момче и момиче. Изненадата е, че Микаел не е Микаел, а Лор. Късо подстриганата Лор с телце, по което се броят ребра, по никакъв начин не прилича на момиче, освен че от сините й очи струи особена светлина и нежност. В сюжета на филма липсва яснота защо Лор предпочита да играе ролята на Микаел, но зрителят остава с впечатление, че и преди новото жилище, Лор е искала да бъде момче, защото винаги се е биела с момчетата, които са нагрубявали малката й сестричка Жанин. Объркването настъпва, когато първото дете (Лиса) пита Лор как се казва, взимайки Лор за едно симпатично, интересно момче, различно от всички гамени в квартала. Кратка пауза и отговор: Микаел.

Скоро Микаел-Лор се превръща в любимец на всички гамени: рита футбол, вкарва голове, играе на „Истина и предизвикателство”, плюе по момчешки. Нощем, глейдаки се пред огледалото, Лор се чуди какво става с гърдите й, да не би да са безследно изчезнали? А на сутринта с малко пластелин в банските се превръща отново в малчуган, който се боричка с момчетата край езерото. И настъпва най-трудният момент: този на първата целувка. Труден, защото Микаел-Лор не иска да лъже, от друга страна кой нормален тийнейджър би отказал на целувка от любимката на всички гамени в квартала Лиса?

Сестричката Жанин играе театъра на Лор, възприема я и като Микаел, дори понякога си фантазира истории с Микаел. Когато Жанин е нападната от един квартален побойник, Микаел-Лор се бие за честта и достойнството на Жанин. Побойникът си получава заслуженото. Браво на Лор! Но вкъщи идва майката с насинения разбойник да иска извинение и търси Микаел, а майката на Микаел-т.е.на Лор, е като ударена със светкавица.

Настъпват най-страшните часове за Лор, унижението от страна на родителите, слагането на роклята, с която Микаел отива при побойника и се извинява, децата проверяват дали Микаел е Лор. Тотално объркване! Но на финала, под едно криво дърво, където в началото Лиса се запознава с момчето, същото момиче се запознава с … Лор. Децата могат да бъдат жестоки, ала притежават онова, което ние не владеем: бързо им минава и започват всичко от нула.

„Томбой” е деликатен, нежен филм, в който вечният въпрос за смисъла на идентичностите някак си намира решение: ако искаш да носиш маратонки, потник, къси панталонки и се чувстваш гот в тях вместо в рокля с якичка – носи! Ако искаш да обичаш и можеш да обичаш-обичай! Другото няма значение.“

„Портрет на момиче в пламъци“ (2019)

Преди да коментирам артистичното бутиково бижу „Портрет на момиче в пламъци“ ще откроя филма на Селин от 2014 г. „Банда момичета“, посветен на проблемите на съзряващото момичешко поколение с шоколадов цвят на кожата, което по подобие на всички гневни тийнейджъри търси своя глас в различни  банди от необуздани и диви деца, нахлуващи в  живота сякаш влизат в Мол. Да си на 16 години не е лесна работа, ако все още в очите на другите си „хлапе“, за което гетото е отредило бъдеще на чистачка или на момиче с лоша репутация. Тези малки бандитки не харесват романтиката, но обичат тревата и секса и само най-смелите тръгват срещу течението, отказвайки се от рутината на ежедневието.

„ Когато бях малка, живеех в предградията, далеч от сърцето на Париж, но баба ми ме водеше на кино. Много гледахме мюзикъли. Припадах по Кари Грант! След време започнах да спестявам пари и ходех по три пъти в седмицата на кино. Един от първите филми, който предизвика у мен шок, а бях в гимназията бе филмът „Синьо“ от  „Три цвята“ на  Кшищоф Кешловски. Спомням си, че валеше, а аз бях в шок. Капчиците се стичаха по синия ми дъждобран, качих се на велосипеда си и карах в дъжда няколко километра от киното до дома. В тотална самота! Когато за първи път путавах сама за Париж, естествено купих си билет за кино и гледах „Огън, следвай ме!“ на Дейвид Линч и бях в потрес, защото тогава не можех да повярвам, че убиецът на Лора Палмър е…баща й. В тези години, разбрах, че киното е моят свят. Разбира се, знаех, че за да си актриса, трябва да изглеждаш привлекателно, осъзнавах, че не съм, но вярвах, че по някакъв начин, животът ми е свързан с киното.“, разказва пред зрителите на BFI London Film Festival -2019, Селин.

Селин учи първо литература, тази страст към писането намира продължение и до днес, защото сценариите й са пример за минималистично съвършенство, което е забелязано и съвсем естествено оценено по достойнство – в Кан „Портрет на момиче в пламъци“ грабва наградата за най-добър сценарий, а в края на миналата година бе отличен и с Европейска филмова награда в същата категория.

„Портрет на момиче в пламъци“ е камерен филм, в който всеки персонаж ни привлича заради това, че бяга от обичайността. Необичайно е времето-18 век, необичайна е ситуацията-Мариан е професионална художничка и трябва да нарисува портрет на Елоиз, която скоро ще се венчае, но Елоиз нито трепти, нито лети от радост. Необичайна е слугинята Софи, която дискретно способства за преживяванията на двата полюса: Муза и Артист, необичайна е Графинята – майка (Валерия Голино), с маниера си на строгост и отчуждена сантименталност към Елоиз. Необичайно е слънцето, необичаен е замъкът, необичайни са малките срещи, в които Артист и Муза търсят пътят към себе си-в началото на тази история за желанието, Елоиз и Мариан са като таралежи-всяка пази своята територия и контролира  достъпа до интимността.

Както казва, Селин, филмът е като хореография на желанието и то настъпва, когато Музата забрави своята маска на Муза, а Артистът не гледа на образа само като на контур, който трябва да бъде изпълнен с техника и правилата на рисуване. Истинското вглеждане в другия води и до желание да потънеш в тази непозната територия по всякакъв начин. Получила се една много дискретна мелодия с плавен ритъм, в който желанието се себеразкрива постепенно, всеки цвят се разтваря бавно, но пък удоволствието от съприкосновението между двата полюса е пълно!

Селин Шиама е създала свой 18 век с камерата на Клер Матон, която много харесвам като оператор на „Непознат край езерото“ (2013). Шиама внимателно се вторачва цели пет години при подготовката на тази история, като холандски художник от Златния век-детайлно навлиза в интимността на своите персонажи. “Ако искаш да споделиш интимността на персонажите в киното, трябва да споделиш и самотата им. Ако искаш да споделиш интимността на един роман, това е и споделяне на самотността на автора му.“- казва Селин и наистина, да разбереш друго същество се изисква усилие и търпение, а самотата е най-силният бяс, в който същността ни е неподправена.

Мариан и Елоиз са версия на „Ромео и Жулиета“, колкото и да не ви се вярва. И те са част от онази социална невъзможност, по много причини. Вярно не умират физически, но любовта преживява подобен финал (донякъде). Обстоятелството, че те обичат със съзнанието, че всичко е решено и с ясен край е покъртително: да се хвърлиш в една предрешена емоция. И все пак…споменът за тоталното отдаване на другия, когато си се изгубил в другия е най-силният. В съзнанието ми, винаги се открояват спомените за първата целувка и онова натрапчиво гъделичкане, сякаш устните ти докосват праскова. И този спомен сгравя сърцето, когато любовта отдавна си е тръгнала от мен. Така и в „Потрет на момиче в пламъци“, картината на Мариан с онази подпалена рокля на Елоиз, докато всички местни девойки се веселят и пеят край огъня е нещо като онази моя първа целувка. Този портрет е P.S. на една любов. В този портрет е стаена вечността.

Селин Шиама има щастието да работи с прекрасни актриси: Адел Енел (Елоиз), Ноеми Мерлан (Мариан), Луана Бажрами (Софи), Валерия Голино (графинята) и именно с подобен отбор, може да си позволиш лукса, да изследваш желанието през микроскоп, честно-стъпка по стъпка, със специална деликатност и прецизност.

Бях впечатлена от обстоятелството, че за портретите на Елоиз, Селин е открила художничка в Инстаграм, която не е чувала за нейните филми, не ходи на кино и въобще е абсолютен аутсайдер. Направени са общо 12 портрета, които се използват в поредицата от фази, проследяващи създаването на портрета на Елоиз по сценарий. За финала на филма, един блестящ фойеверк на чувствата, (тук може би родните актриси трябва да си водят записки), са направени цели три дубъла. Селин е дала указания за началната емоция и финалната емоция, през която Елоиз трябва да премине, а всичко друго е плод на емоционалната памет на Адел Енел. Получила се е грандиозна картина, която не може да се опише, трябва да присъствате в салона! Ефектът е зашеметяващ както онова буреносно „Лято“ от четирите сезона на Вивалди, което е един от малкото музикални акценти във филма. Защо Вивалди? Това е един любимите композитори на Селин.
Докато създава своя нежен свят, Селин Шиама провежда  консултации с арт социолог за изкуството на 18 век и мястото на жените – художнички през този период, така че освен фикция, сюжетът търси и историческа достоверност.

Любовта е сън, но всяко пробуждане след сладостта на блажените блянове показва, че хората не са птици. Тихо шепти споменът на желанието,че може би там някъде, отвъд личните и социални бариери е възможна любовта. И добре, че е изкуството, за да ни извади от зоната на комфорт, да ни вдъхнови с пламъка си и да ни дари с нови чувства!

Очаквайте през февруари „Портрет на момиче в пламъци“