За мен полското кино и темите, свързани с нравствеността винаги се идентифичират с творчеството на Зануси. Но и днес полското кино продължава да предлага сюжети, които изследват линията религия – вяра-избор. Веднага се сещам за представител на моето поколение - полската режисьорка Малгожата Шумовска и нейните филми „Лице“ (2018), „В името“ (2013). 38 годишният режисьор Ян Комаса прави изключително сериозен разрез на полското общество със своя малък „Левиатан“ - „Тяло Христово“.
Позволявам си да сравня последната му творба „Тяло Христово“ с филма на Звягинцев, защото и тук, както и при Звягинцев е неизбежен паралелът, когато става дума за етическите възгледи на човека от Изтока и за пребиваването му в настоящето, ограничено от злокобния дух на миналото, сгъстен в малка, провинциална локация. Преди две години френският режисьор, сценарист и актьор Седрик Кан засне „Молитвата“, в която една изгубена душа се спасява от наркотична зависимост чрез аскетичен живот и съзидаваща връзка с Бог. „Лице“ и „Молитвата“ бяха сред отличниците на Берлинале -2018, а сега актьорът от „Тяло Христово“ - харизматичният Бартош Беленя бе сред отличените от European Film Promotion в програмата на European Shooting Stars, заедно с българската актриса Мартина Апостолова.
Ян Комаса има три пълнометражни филма до този момент. Дебютът му „Стаята на самоубийците“ (2011) коментира по категоричен начин същността на съвременното семейство, в което децата заплащат с живота си, заради безразличието на възрастните. Другият важен проблем е темата за самотата и общуването в интеренет. Филмът поставя сериозни въпроси – за отношенията между хората и как електронните средства за комуникация манипулират истината за нещата от живота. Този филм трябва да се види непренно и от родителите!
„Варшава 44“ (2014) е продължение на търсенията на Комаса от един негов късометражен опит, свързан с Варшавското въстание от август 1944 г. Във „Варшава 44“ има от всичко: любов, прелестни млади актьори, въздействащи батални сцени, заснети по рецептата на Холивудското кино, но има и нещо, което в Холивуд няма как да се случи - трагедията на войната е мащабно сътресение - Комаса съчетава по специфичен начин ужаса от войната с eлегия върху героизма – хората безнадеждно проиграват живота си в името на високи, възвишени цели, които днес единствено предизвикват скепсис у зрителя.
Какво е общото между „Тялото Христово“ и руският филм „Върлината“ освен, че ще ги видим на София филм фест? Много просто - композиторът - Евгений Гальперин. Той е композитор и на „Нелюбов“ на Звягинцев. Роден в Челябинск (Русия) заедно с по-малкия си брат Саша, Евгений е един от най-проспериращите и канени съвременни автори на оригинална музика в руското кино.
Историята на „Тяло Христово“ ни провокира с темата за възможностите в живота въпреки нашето минало. Даниел е извършил престъпление, има възможност да замени затворения режим с облекчаващ режим в едно малко провинциално населено място, където ще се труди в дъскорезница. Даниел има мечта-иска да стане свещеник, но това е невъзможно след като е престъпил закона. И все пак, съдбата или Бог обичат да си играят с хората - Даниел започва да работи като свещеник. И съвсем наивно, макар и знаещ някои основи на канона от мястото, където е изтърпявал наказанието си, Даниел съвестно и искрено изпълнява задълженията на свещеник. Той не е безгрешен - пие, употребява наркотици, прелюбодейства. Тогава от чия позиция, с какво право той поучава миряните? Даниел преобръща сетивата на хората, защото той говори искрено с Бог. Защото неговите молитви търсят Бога, дори и в мълчанието си, защото "Не е важно от къде идваш, важно е... за къде си се запътил."
Ян Комаса е роден на 28.10.1981 в град Познан. Баща му е известен театрален актьор и преподавател във Варшавската театрална академия. Майка му днес е музикален продуцент, но дълго време е певица в Spirituals and Gospel Singers, била е директор на телевизионни музикални предавания. Брат му е талантлив бас-баритон, лауреат на престижни международни отличия, сестра му Мария е съпруга на композитора Антоний Лазаркевич (син на режисьорския тандем Магдалена и Петер Лазаркевич), също се занимава с музика. В края на 80-те семейството на Ян се премества от Познан във Варшава и той се обучава в лицея „Йежи Гротовски“. В интервю за Skomasowany sukces rodzinny», 17.06.2011, бащата на Ян споделя следното са сина си: „Той винаги е обитавал специален вътрешен свят. Усещах как нещо набира сили, ражда се, как се подготвя нещо изключително важно, независимо дали Ян рисуваше или пък се занимаваше с музика. Всяко ново увлечение го поглъщаше изцяло. Предчувствах, че в него има някаква енергия, която скоро ще излезе на бял свят, но никога не съм предполагал, че той ще стане режисьор“.
Ян учи философия след лицея, после попада в кино училището в Лодз. По повод дебютния си филм казва: „Скуката е проникнала в стените на полските училища. Обикновено на други места ме питат, какво ме е подтикнало да уча кино, дали съм се срещал с известни режисьори. Попадайки в едно елитно училище, докато гледах как гимназистите се шлаят из коридорите и едва изтрайват до последния звънец, осъзнах, че техният свят не подлежи на удивление, той е обречен, депресиран, омагьосан от скуката.“
Сценаристът на „Тяло Христово“ е с десет години по-млад от Ян и в случая младостта и липсвата на зрялост са изключение от правилото, че опитът идвал с годините. Матеуш Пацевич е сътворил делнична на първи прочит история, но с висок интезитет на въздействие. В Полша, както и у нас сценаристите имат общи проблеми: „Иска ми се в бъдеще да ни забелязват повече, нас сценаристите, защото сега сме някакви атоми-единици в общественото пространство. Липсва обществено признание за труда ни. Аз съм за разграничаването на труда на сценариста от този на режисьора, може би заради инерцията от миналото и т.нар. авторски режисьорски модели, сценаристите поизгубихме позиция. Работата ми върху сценария за „Тяло Христово“ погълна половината ми съзнателен живот, а имам нужда да се отделя от него, затова писането и домът за мен си остават две различни зони – работя само в офиса си. Имам усещането, че докато правихме този филм ...съм остарял. Ето защо предпочитам да се дистанцирам от приключилите проекти. След премиерата на филма постоянно получавам комплименти, но така пък оставам с впечатлението, че нищо не правя и си губя времето с пътувания. Ето защо смятам, че най-важното за мен е да разказвам истории, да не спирам да работя. Когато подготвям сценарий, чета много, сублимирам цялата информация и после сякаш се опитвам да я изтрия от главата си, да я забравя. Докато пиша чета много, гледам кино, слушам музика, провокирам сетивата си с различни дразнители, които може би нямат връзка с конкретната ми работа, но така запълвам с асоциации белия лист.“- разказва Матеуш.
Любопитен факт е, че в Америка готвят сериал по „Тяло Христово“ в една от кино платформите, но вероятно Матеуш отдавна се е отказал да синхронизира усилията си, защото е наясно, че в пуританските Щати, закърмени с протестантски дух, много се харчат подобни евангелски сюжети.
Защо „Тяло Христово“ е важен филм?
Наясно съм, че всяка кинематография има своите проблеми, същото важи и за съответния национален консенсус. Но полското кино винаги ме е подтиквало да се възхищавам на радикалността му, на мащабите, с които коментира исторически или съвременни теми. Категорична съм, че родното ни кино може много да научи от полските си колеги и да се еманципира в тази посока. Нашите истории се опитват да предизвикат дебат, но никога не съумяват да извадят от зоната на комфорта и съня обществото ни. Разбира се има бели-лястовици, но пък заради лошата политика на дистрибуция такива бели-лястовици не достигат да всеки зрител. А трябва!
В „Тяло Христово“ има един интересен казус: транспортно произшествие, в което загиват младежи- виновникът не е погребан в местните гробища, защото родителите отказват. Обаче Даниел успява да намери пътя към всеки в общото страдание, защото смъртта няма вина, смъртта е финал, защото прошката е любов, чрез която осъзнаваме собствената си ограниченост.
Бартош Беленя като Даниел! Млад актьор, играещ с всичките си сетива. Очи, ръце, тяло! И когато неговият Даниел е принуден да излезе от маската, от опаковката на религията, той наистина остава гол, нищо че тялото му е брутално татуирано и миряните не се във възторг, но по-важното е, че е настъпило променянето, онова променяне, което ни е необходимо, за да изживеем единственият ни живот разумно.
А ние сме така усторени, че постоянно прогонваме Бог и дори, когато в тишината на здрача го призоваваме, звярът в нас убива любовта, защото стремглаво вървим по наклона без да мислим и скоро ще се разбием!
В края на този опит да ви убедя, че „Тяло Христово“ е филмът, който непременно трябва да се види на София филм фест, но и осмисли, ми се струва, че това е филмът, който трябваше да бъде носител на чуждоезичния „Оскар“ 2020, не защото е по-добър от „Паразити“, а защото поставя най-главното питане: дали наистина сме подобие на Бог и ако днес не сме, били ли сме някога?
Очаквайте „Тяло Христово“ в програмата на София филм фест 2020
