„Гьолът“ – Българийо, единствена си ти
„Гьолът“ мираж или утопия? Басейнът с топла вода и ширнал се безкрай, където всички сме Ален Делон и Роми Шнайдер, поне за малко...
За снимките на филма „Гьолът“ зная от 2016 г., а те със сигурност имат и по-далечна давност. Тогава все още изучавах правилата на родната кино дистрибуция, а режисьорката на филма Христиана Райкова много се радваше на обстоятелството, че имам възможност да програмирам филми във фестивален кино салон. Аз пък тайничко й завиждах, че учи кино в Германия, където културата се цени. Признавам си, че се отнасях скептично към двете паралелни реалности - снимането на история за прословутата варненска локва и моето пребиваване в кино пространство, където не правят разлика между Фасбиндер и братвурст.
Но ето че минаха години, както се пееше в една песен, Христиана представи своя филм „Гьолът“ на Берлинале през 2019, а преди броени дни стана ясно, че новият й проект „111“ е забелязан отново от секцията Perspektive Deutsches Kino на същия фестивал и тя ще има възможност да снима нов филм, свързан със свободата на словото в България. Сложна тема, защото нито свободата, нито инструментите, които трябва да я гарантират се радват на достойна екзистенция по нашите географски ширини.
„Гьолът“ е метафора на живеенето ни. Всички сме в „Гьолът“ и докато сме живи, му се радваме. Истината е, че „Гьолът“ е едно от малкото места във Варна, където варненци са заедно. Тук поне се радват на безплатните благини. Локвата, гьолът или басейнът с минерална вода е разположен между първа и втора буна. Гьолът работи без почивен ден, за него няма сезони, всеки е добре дошъл. Хората си разказват вицове, обменят информация за живота, играят на карти, някои от тях доброволно чистят басейна. Покрай пейзажа от тази сюрреалистична синева между водата, небето, границите на гьола и отлитащото време пред очите ни се случват няколко истории, изпълнени със спомени, любов, разлъка, музика и още нещо. Генади, Димчо, Александър, Боби – всеки един от тях е малка планета, която търси смисъла на живеенето, макар че героите са на ръба - всяка съдба е част от цялото, тя е едно от възможните лица на битието ни.
80-годишният Александър е музикант по професия - има жизнен опит за цял латино сериал. Оправя се криво-ляво - през лятото дава стаи на летовници и успява да спести някой лев. Генади е от Сибир, за него Варна е рай, опитва се да развива бизнес- частна зоо - градина,обаче този рай все пак се оказва трудно предизвикателство, защото икономиката ни се управлява от консервативни наследници на миналото. Иначе Генади е трудолюбив човек, готов да помогне, чисти редовно басейна и не хитрува, когато става дума да се свърши нещо важно. Димчо кара такси. Филмовата лента ни представя неговите любовни авантюри в процес. Той е стеснителен, когато трябва да разкаже в присъствието на любимата си от Русия как живеят заедно. Боби пък е представител на една маргинална за нашия социум прослойка, сякаш е персонаж от ранното кино на Алмодовар. Бездомник, който продава тялото си, за да преживее. Животът му е около и в „Гьолът“.
Персонажите са снимка на съвремието ни, те са онази представителна извадка, която винаги пропускаме. Филмът архивира подписката, която правят варненци срещу приватизирането на басейна с минарална вода. Християна е заснела протестиращите пред Общината, телевизионен дебат на БНТ2 и от този момент нататък филмът от хайку за природата на човека придобива политически акцент, защото съдбата на някои от тези герои е обвързана с участието им в инициирането на протестната акция. „Кой възрастен човек ще плати 10 лева за ползването на басейна, когато има пенсия от 150 лева?“-пита Александър. Истината е, че олигархията постоянно ни лишава от възможността да се чувстваме добре във Варна.
Визуално в някои отношения „Гьолът“ ми напомня на трагикомедията на Паоло Сорентино от 2015 г. В неговата „Младост“ телата, обитаващи подобни водоеми бяха подредени като в изящна картина и жалеха за онова време, когато светът е бил друг. В „Гьолът“ няма жалейки, но пък чувството по изгубения рай е факт. Тук операторът Йоханес Грайзле наистина изящно е изградил композицията на кадъра, където симетрия и асиметрия опоетизират, естетизират средата. Особена е магията на синьото в този филм, защото Варна все по-рядко е така нереална, каквато е преоткривам чрез „Гьолът“. Има обич и топлина в тази лента. Може би, защото Християна все пак обича Варна, ще я попитам...
Във филма Александър по един мното приятен начин интерпретира песента на местния естраден бард Теди Генев „Българийо, единствена си ти!“. Партиотичният патос на оригинала във „Гьолът“ придобива айляшка харизма, точно толкова жестока, колкото й абсурдът на живеенето ни. Гьол-каква звънка, турска дума, която трудно може да се съвмести с английското PIT или немския му еквивалент.
„Гьолът“ мираж или утопия? Басейнът с топла вода и ширнал се безкрай, където всички сме Ален Делон и Роми Шнайдер, поне за малко... Гьолът, единствен възможно невъзможен артефакт на отлитащотото време. В топлината му, хората получават нещо, което отдавна си е тръгнало от нас: чувството за споделеност, за единение, за близост.
Защо избра гьола, можеше да снимаш например Старият часовник на Варна, където е била първата пожарникарска кула в града или пък Козирката, където нашите родители са се срещали, влюбвали, разлюбвали? С какво това място те спечели? Колко дълга като време излезе тази любов между теб Гьола и снимките на филма?
Спечели ме първо с визуалността си. Винаги съм знаела за гьола, но никога не бях ходила там. Веднъж, разхождайки се по алеята, го видях с други очи. Видях едно визуално много силно място, много синематична кулиса. С тази пара, която се издига над водата и хората, които седят в горещата вода, изчезващи иззад парата и зад тях този феноменален морски хоризонт. Това все пак не би било достатъчно за филм. Но след като говорих с някои посетители, разбрах, че това не е просто обикновен термален басейн, а място за срещи, за комуникация, за обмен, място, което има голямо значение за редовните посетители, защото ги държи във форма, защото там се срещат приятели, започват романтични връзки, играят карти и просто прави живота им по-сладък. Една малка вселена - като кварталната кръчма или като пейката пред блока, само че по-здравословно и на фона на морския безкрай. Затова реших, че би било интересно да се потопим в тази малка вселена. Снимахме в продължение на 3 години. И около година и половина постпродукция.
Как Христиана се озова в Германия и защо кино? Какво според теб е ценното на кино образованието там?
Като току-що завършила училище исках просто да разбера, как би бил животът в друга страна - нова култура, нов език, далеч от всичко познато. С други думи - приключение. До момента, в който пристигнах в Германия за първи път, не бях излизала от БГ. И едно от съображенията по това време беше, че в чужбина има по-големи шансове за професионално развитие.Много съученици заминаха да следват в чужбина веднага след гимназията. Мисля, че изборът беше точно Германия, защото не беше толкова скъпо, колкото Англия.
Киното - така се получи. Исках да правя „нещо с медии“, но не знаех какво точно. Започнах с радио, с тв формати и стъпка по стъпка стигнах магията на авторския документален филм - гледах „Абсолют Уархола“ на Станислав Муха и тогава разбрах..“ааа и така могат да се правят документални филми, интересно…“. Започнах да се интересувам предимно от документално кино, да гледам док филмите, до които се добера, да чета, каквото намеря за документалното кино. Снимахме първия си документален филм КРАЛЕ за сцената на пънкарите и бездомнитедо документалния филм. Всъщност знамточно, как аз лично открих около Армията на Спасението в Билефелд и влязохме с филма в ДОК Лайпциг. Но едва със следването във филмовия университет и с работата върху „Гьола“ започнах да се уча и да се осмелявам да работя по-фокусирано и по-сценично с документален материал. И тепърва ще се уча.
Трудно ми е да кажа, какво е ценното на кино образованието в Германия като цяло. Вдъхновяващи и мотивиращи доценти и колеги, разбира се. Но това сигурно навсякъде е така. Също добрата материална база. И възможностите и за контакти с кино индустрията,примерно чрез близостта до студията на Бабелсберг и до Берлин.
До този момент филмът ти има три престижни номинации-две от Берлинале 2019, една от Цюрих, в контекста на фестивалния му живот, какво очакваш от София филм фест, какъв е твоят поглед върху фестивалния живот на българското кино.
Не следя подробно всяка номинация и награда, но излгежда в момента в БГ се правят просто много добри филми. Много се радвам, чувайки за успехите, примерно на "Ирина", на "Ага", на "Бащата". Но не съм ги гледала още, освен "Ирина".
Познаваш ли най-новото ни кино? Развиваш ли контакти с млади български екипи, режисьори,кино разпространители?
Мисля, че не го познавам, освен най-известните продукции. Когато съм във Варна и имам време и точно тогава във ФКЦ върви нов български филм, който ме интересува - влизам и гледам. Това през последните години се случи само два пъти - така успях да гледам „Никой" и „Ирина“. Не съм развивала контакти в БГ, просто не са се стекли така обстоятелствата. Ако е писано, и това ще стане.
Какво се случва днес с героите ти от „Гьолът“? Как ги откри? Как ги подтикна да се снимат?
С тях с чуваме или си пишем от време на време. От известно време не мога да се свържа с Александър, затова не мога да ти кажа, как е в момента. Надявам се, че е добре. При Димчо и Боби нещата са постарому. Генади сега е в Алтай в Сибир и се занимава с туризъм. Открихме се на Гьола. Боби срещнахме една вечер, кибичейки на нощния гьол в търсене на потенциални герои. Хората трябва да имат желание и химията между нас трябва да се получава. Боби прояви интерес към снимките и така се заговорихме. От там тръгна всичко. Димчо беше един от първите герои, с които се запознах. Още преди да започнем със снимките се запознахме с него там. С него се разбирахме чудесно, той беше също много активен на гьола и нямаше нищо против да бъде част от филма. Много от посетителите гледаха на снимачния процес с недоверие, защото се опасяваха, че ще представим гьола в лоша светлина или просто не бяха на мнение, че това място е подходящо за филм. Генади имаше доверие в нас от самото начало. Също го срещнахме случайно там. Видяхме, че се грижи активно за басейна и че е просто един много отдаден позитивен и отворен към света човек. Александър срещнахме на алеята горе до гьола. Той първо се заговори с оператора ни Ханес, защото явно го е чул да говори немски. И така в течение на разговора разбрахме, че е музикант и че си носи хармониката. Попитахме го може ли да ни изсвири нещо, той се съгласи - това беше първият кадър с Александър, с хармониката на фона на морето.
Имаш възможност да си идваш във Варна, каква е тя през твоя поглед?
Много ясно, че нищо не може да се сравнява с Варна. Мога да ти изброя стотици неща и места, които обожавам във Варна.
Обстоятелството, че си извън България дава ли ти онази сетивност за реална преценка на нещата тук?
Историята на „Гьола“ или на планирания „111“ са истории, които според мен са интересни и си заслужават да бъдат разказани, независимо от това, дали се случват в България. Не съм си поставила за задача да коментирам българската действителност като цяло, защото тя е необятна. Ако прекарвах повече време в БГ, сигурно бих коментирала моята българска действителност, не знам. Това, което е правя, е да разказвам истории за места и за хора, които са част от необятната действителност, в случая българската. Във филмите се опитвам да оставя достатъчно пространство за интерпретация, но без да бъда напълно безучастна. Да отворя пространство за общуване между зрителите и филмите, които въплъщават тези истории. За „111“ все още не мога да ти разкажа нищо, защото проектът се намира в съвсем начален стадий, тепърва ще се развива. Но по-нататък, с удоволствие.
Къде ще бъде Християна след 10 години? Ще остане в Германия или ще се върне в България?
Нищо не се знае. Не мисля, че бих напуснала Германия завинаги, но ако времето и работата го позволяват, бих прекарвала повече време във Варна.
Очаквайте „Гьолът“ на София филм фест 2020.
