Ключът към твоето сърце е моят среднощен експрес Пристрастно за киното на Уонг Карвай

Днес ставам на 46. Подарявам ти този текст с молба: остани жив! Около последния празник на влюбените, реших да провокирам учениците си с филм на хонконгския гуру на невъзможната любов Уонг Карвай и им показах „Моите боровинкови нощи“(2007). Мислех, че ще ги вдъхновя, а те дори не бяха чували песните на Нора Джоунс (тогава отсъстваха двама от тях – Елена, за която Азия е лична философия и Стелиан, който е любопитен към всичко), та след финала на филма, младежите ме погледнаха почти с насмешка и си тръгнаха. В стаята бяхме само аз и тишината. Тази неделя ми бе като дежа вю на една друга история.

kinoto.bg 6-7apr 2020

През март 2005 г. в София бях с колега на прожекция на „2046“. Ако не се лъжа филмът се показваше в кино „Люмиер“. С колегата работихме заедно в театъра, все още не бях си признала, че съм влюбена във всичко, което бе за мен крехкото му същество. За мой срам, докато умирах сладко от безкрайната носталгия и поезия на камерата на Кристофър Дойл и докато се чудех дали и аз мога да открия в живота си онова дърво, в което да заровя завинаги любовната си мъка, то колегата ми просто грухна на финалните надписи с коментара: „добре, че свърши.“ Поуката от тази история е парадоксална: колегата ми и аз вече не се занимаваме с театър, а с... кино.

За някои животът е птичка, която може да лети и с един крак, а за други фенер, който свети за всички. Не знам за вас какво е животът, но предпочитам невъзможните любови, защото в тях остава завинаги живо миналото, сенките му трепетно лъкатушат в гънките на мисълта, а в невъзможните любови от филмите на Уонг Карвай персонажите са невероятно красиви и озарени от харизмата на персоналното си страдание. Те винаги прекрачват прага, въпреки страховете си.

Знам, че сред българските кинаджии има експерти по азиатското кино и целта на този текст е не да се конкурирам с тях, как въобще мога да си позволя подобна мисъл? Но пък искам да ви предложа един поглед - този на човека зад бара, през една от най-трудните му години - 2017, когато загубих поредната си работа и открих другия възможен живот - на персонажите, изяждащи в полунощ боровинков кейк с последния клиент, с когото заедно гасим осветлениетои си тръгваме. Ние последните в живота на другите сме от страната на наблюдателите - чакаме тихо и кротко в някой тъмен ъгъл, верни на преминаващите неволни минувачи, защото за нашия ключ към сърцето ще се появи закъснял пътник на гарата „Любов“, за да се качи на онзи „Среднощен експрес“, в който „последните ще бъдат първи."

Барът, мястото за срещи в нощта, когато самотните персонажи допиват последното си кафе или купуват салата, а може би чипс или пиле, барът с часовника в дъното е твоят човек, който винаги е тук, за да се погрижи за теб. Барът, закусвалнята на ъгъла, малката обител за утеха на отшелниците, той е любимо място за Уонг Карвай и може да го откриеш във всеки негов филм, посветен на града, будуващ, докато любовта се превръща в раздяла или ново начало. Тя или той са там, за да те посрещнат, за да им кажеш, че тази вечер ще ги сънуваш, а ти нарочно няма да мигнеш цяла нощ. На другия ден, пронизан от умора, ще бъдеш като децата наопаки: „Ето, не те сънувах пък!“ Барът познатото нощно място от „Диви дни“(1990), където героите на Лесли Чунг и Маги Чанг бродят вместо да си останат в удобното легло, където телефонът в нощната будка звъни единствено за теб, онова място те очаква под „Чункинг експрес“, а в Буенос Айрес на „Щастливи заедно“ (1997) там танцуват танго, докато ти си на прага и си така нещастен, че единственото, което можеш да направиш като Фай на Тони Лън Чиу Уай, е да пиеш до забрава, докато се завърнеш в Тайпе и откриеш снимката на този, който винаги е бил до теб, но ти не си го забелязал. Онова място край хотелската стая или някъде в Ню Йорк в „Моите боровинкови нощи“, а може би до казино в Лас Вегас, онова Място, където си почиват падналите ангели е твоето място, защото и ти като тези тъжни погледи си извън времето, извън средата, кацнал върху някаква своя планета, където няма гравитация за любовта, където тя тотално те смачква с глухия си пукот.

Само във филм на Уонг Карвай мъжете танцуват сами пред огледалото по слип ча-ча-ча или в кухнята танго в страстна прегръдка. Единствено в историите на 61 годишния специалист по разделите „Мечти“ на легендарните „Кренбърис“ в изпълнение на актрисата Фай Уонг и Менг Жон Рен звучи секси и по някакъв странен начин предизвикателно. А Фай Уонг поне за мен е протопитът на „Невероятната Амели Пулен“- едно момиче, което без да подозираш се е вмъкнало в дома ти, за да го направи по-красив.

За музиката на композитора Шигеру Умебаяши от „В настроение за любов“ (2000) и „2046“ (2004) ми липсват подходящи думи, с които да опиша екстаза си и преклонението, че нещо подобно е създавано! The Mamas & The Papas, Франк Запа, Каетано Велосо – коктейл от символи на любовта, калейдоскоп на времето, когато светлината и сенките създаваха симфония за града, който се раждаше всяка вечер с проблясъка на неоновата светлина. Сега градът спи, забулен под одеалото на страха и забравата, защото всички се страхуваме от другия, от въздуха му, от докосването му. Сега градът е празен и пуст като парк без детски смях! Днес физическата зараза е по-страшна от любовната, пък и кой ли вярва в любовта? Затова предпочитам да гледам филмите на Уонг Карвай-заради вярата ми в невъзможните срещи.

Киното на Уонг Карвай си играе със светлината и сянката, то обича пълната луна, която е символ на възраждането, на силата. Не ви ли напомня непобедимата Гун Ър (приказно красивата Джан Дзъи), докато очаква в една студена зимна нощ своя враг на гарата във „Великият майстор“ (2013), не ви ли прилича на Луна, осветена от прозрачния студ на нощта? Миналото е сянка, без която героите не могат да продължат, дори, когато са останали сами. В „Пясъците на времето“ (1994) мъжете и жените, сгушени в пелената на миналото са сенки, които знаят, че отвъд пустинята има друга пустиня. Те пият от виното на забравата, за да се сбогуват със спомена за другия. В тъмното, прегърщат тела, докато си представят, че отвъд кожата стои друго тяло-на невъзможното желание. В „Настроение за любов“ и „2046“ през тесните процепи, очите наблюдават онова, което се случва в чуждите стаи. Зрителят жадно следи как героите на Уонг Карвай воайорстват и досущ като тези войори ние изпитваме насладите на скритите в мрака тела. Ние трептим в тъмното, когато в дъжда жените плачат заради отказа си да бъдат част от любовта, ние трептим, когато сълзите на мъжете безшумно изсъхват върху лицата им, ние трептим, когато една цигара е достатъчна, за да се финализира или за да започне сцената, в която той или тя повече няма какво да си кажат. А светът може без любов, но ние сякаш „НЕ“. Трептим, когато камерата пресича живота, докато някой тича, гонен от друг, всичко е съвкупност от движение по хоризонтала и вертикала, както казва ВЕЛИКИЯТ МАЙСТОР. Според източните бойни изкуства, пада винаги по-слабият, а според любовта - може би този, който истински обича.

Днес, когато обитаваме света на задушливите стаи и излизаме на балкона, за да покажем, че все още сме живи...или за да разсеем страховете си, аз си представям, че съм г-н Чоу (той беше писателят) от „В настроение за любов“ и разговарям със съседката г-жа Чан за обичайни неща, а отвъд предметите сърцето бие силно. Дали чантичката, която г-н Чоу иска да купи на своята съпруга е наистина приятна ръчна изработка – внос от Сингапур, а вратовръзката му е подарък от законната съпруг вече няма никакво значение. Докато съседите обсъждат на маса предмети от реквизита на досадното си живеене, аз вниквам в нуждата им да бъдат заедно, въпреки! Но това въпреки е химера! Защото ние сега не сме заедно, въпреки, че пишем, че сме заедно! Всеки се спасява сам от любовта и себе си, защото човек е устроен да бяга от клаустрофобията на въпросите с неизвестен отговор. Ще ни бъде ли в любовта, ще ни бъде ли в живота после, а кои сме ние преди „после“ и защо въобще живеем? Животът е кунг-фу разказ за голямата битка между разума и чувствата. Чувствата ме карат да изляза на балкона и да изкрещя, че се страхувам от бъдещето и съжалявам, че пропуснах най-хубавите хора в живота си, заради плесника на разума. Разумът ме хваща хладнокръвно за ръкавите и ме спира...какъв балкон, какви изблици, стой си там в ъгъла и гледай статистиката, все още дишаш, това е важното! А часовниците бавно отмерват ритъма на сърцето ми. Часовниците във филмите на Уонг Карвай не са размазани образи от сюрреалистичен пейзаж на Салвадор Дали, те цъкат, стрелките им се пресичат неуморно, докато някаква жена от коридора се сети, че трябва да избърше праха от повърхността им. Бели, сини, червени, часовници от барове, ресторанти, казина, домове, часовници, които отмерват нашето пристигане в най-изисканата година на тоталното безвремеие - 2046. Тази година е годината, в която няма да ни има (част от нас), но пък за други тази година е Мястото. Там освен нас има един човек на рецепцията, който прави поръчките-ние само се срещаме с красив женски андроид, за да ни развлича, за да прави любов вместо нас и с нас. В 2046 сърцето няма нужда от ключ и пътека за другия. Другият не съществува.

Вместо ДРУГИЯ, г-н Чоу ще опише своите сладникави спомени за отминалото време в една хотелска стая с номер 2046. Ще звучи Каста Дива от „Норма“ на Белини и ще ни бъде хубаво в копнежа по несъстоялата се идея за любов.

По-добре е да си като онзи млад шивач в „Ръката“ на Уонг Карвай (част от антологията„Ерос“, 2004). Младежът Жанг (Чанг Чен) получава първото си еротична наслада, благодарение на Мис Хуа (Гун Ли) и завинаги й остава верен в мерките и в чувствата. Някога Мис Хуа е държала в ръцете си неговото достойнство и органа на възвишеното удоволствие, а той до края на жизнения й път ще държи талията й, ще прегръща с карфици раменете й, докато крои и шие роклите й. И така, докато смъртта ги раздели. Няма да звучи Sway в изпълнение на Дийн Мартин, но пък на Жанг му е достатъчно, че може да се грижи за Мис Хуа, да мисли за нея като най-красивата рокля на света. А преди Смъртта, болната Мис Хуа най-после ще свали маската си на строга покорителка и ще се превърне в тъжна прегръдка, която събира в длани лицето си, за да не зарази Жанг. Сещате ли се, че в два филма на Уонг Карвай жените носят маски? В дебютния му „Докато изсъхнат сълзите“ (1988) и в „Паднали ангели“ (1995). В първия случай братовчедката Нгор (Маги Чан) е болна и така предпазва околните преди изследване в болница, а в „Паднали ангели“ партньорката на килъра Уонг Чи изполва маска, докато ръси дезифенктанти в дома му (това е част от работата й на нещочистач). Вероятно да си жена в киното на Уонг Карвай е опасно занимание.

Днес отново ще си пусна „Паднали ангели“ заради един откъс - Хи гледа на запис баща си. Преди време той е намерил камера и е документирал един ден от живота на своя стар баща. Там бащата се вихри в кухнята, после „съвсем случайно“ старецът е сниман в банята-бащата сърдито гони сина си, но Хи е упорит-записал е дори спокойния му сън, когато двамата са легнали заедно. След време бащата умира, но записът е тук и макар, че телата не са заедно, прашинките памет събират, оплътняват образите. Ние може би не осъзнаваме, че сме паднали ангели, но

точно днес имаме нужда от финала на този филм-да усетим живота в нас чрез топлината на друго човешко същество. Тогава ще полетим! Може би...

Все още пазя един ключ и те чакам на гарата!