Лято 85“ – отвъд рамката на картината
Франсоа Озон е един от френските режисьори, който за своите 52 г. притежава късмета и таланта, за да заснеме различни по естетика филми, но винаги верни на онази максима, че филм без любов не е филм.
Влюбих се в киното му, докато гледах „Под пясъка“, „Басейнът“, „5X2“. С творчеството си Озон показа, че може да направи вълнуващо, авторско кино от театрални пиеси, а лъвици като Катрин Деньов, Изабел Юпер, Фани Ардан се поддават на режисьорския му чар в мюзикъла „Осем жени“- къде другаде в наши дни ще ги видите да пеят заедно? Озон е режисьорът, който въведе крехките Людвин Сание и Марина Вакт в света на големите, той е диригентът, който редовно снима Валерия Бруни-Тедески, Мелвил Пупо. Озон е един от малцината европейски режисьори, открито признал своята хомосексуална ориентация. Почитателите на ювелирния му „Франц“ едва ли предполагат, че Озон може да бъде и хладнокръвен в проследяването на сексуалното насилие, с което си „играе“ елита на католическата църква, но брилянтният му „По божия милост“ ни представи с другото лице Озон - на разследващия артист, на търсещия истината. А тези, които обичат филми с парадоксални ситуации непременно трябва да видят фентъзито на Озон за Рики – бебето с криле, „Ситком“ и „Престъпни любовници“ – на ръба на криминалното и психологическия трилър.
И ето че с премиерното му за България присъствие в програмата на кино-литературния фестивал „Cinelibri“ 2020 Озон отново ни кани на едно пътешествие към себе си с „Лято 85“ по романа на Ейдън Чембърс.
„Когато четох книгата, мечтаех да бъда режисьор, но не знаех, че това може да се превърне в реалност. Беше като сън и в него си казах, ако един ден направя игрален филм, ще бъде по книгата. Трябваше да чакам повече от 30 години, за да го направя. Книгата беше вътре в мен, защото, когато я прочетох отново преди две години, разбрах колко важна е за моя свят-книгата сякаш има връзка с филмите, които съм снимал - книгата е туптяла в мен през годините.“ – споделя Озон
Екранизацията върху романа „Dance on My Grave“ на 85 годишния Чембърс е четвърта по ред, преди опита на Озон има френска, италианска и датска кино адаптация. Авторът на романа дава пълна свобода на френския режисьор да поеме сюжета в свои ръце. След постпродукцията, Озон изпраща линк на Чембърс, който остава трогнат от заснетото. Премиерата на „Лято 85“ бе предвидена за последното издание на фестивала в Кан, но едва в края на лятото филмът има истинския шанс да се срещне със зрители извън пространството на електронната среда.
Давид и Алекси се срещат под слънцето на Нормандия- всеки със своята представа за любовта. Има любов, има раздяла, има трагичен случай, има смърт-филмът и романът предлагат всичко, което би предизвикало въздишки в кино салона. Първата любов е емоционална шумотевица, но границата между това да обичаш някого и идеята за любовта често се разпилява в представите ни и именно в това разминаване се състои конфликтът между персонажите Давид и Алекси. „Това е разочарование, защото когато си много млад, мечтаеш за очарователния принц, а него го няма, осъзнавайки това обстоятелство, реалността ни разпилява на хиляди парчета и изпитваш голям шок от преживяното.“- казва Озон.
Има една сцена от филма - в диско клуб Давид и Алекси танцуват заедно, но се оказва, че в слушалките на Алекси мелодията е друга, различна от тази в клуба и тази картина казва в един кадър всичко за идеята „Любов“.
6 месеца преди окончателното завършване на сценария, Озон открива актьорите Феликс Льофевър (Алекси) и Бенжамин Воазен (Давид), които без особени притеснения, плавно навлизат в историята на своите герои. Прекрасни младежи, с красиви и излъчващи невинност лица.
Между дуета, обаче се прокрадва и още нещо-третият елемент, благодарение на него пък цялата история придобива тийнейджърски топъл цвят, въпреки трагичното, хоризонтът остава симпатично отворен за нови приключения. Присъствието на момиче в тази иначе динамична момчешка история, в която между Давид и Алекси има страст, ревност и искри сякаш балансира и изтрива трагичността на краските. Музиката от средата на 80-те обаче няма да ви остави равнодушни с познати композиции от Дъ Кюър, Бананарама и неостаряващият хит на Род Стюарт „Sailing“, който заема важна роля при изпълнението на едно обещание, свързано с идеята за гроб. Положителната енергия на композицията контрастира на един ритуален танц, заради който Алекси по-късно е разследван, но именно чрез танца на Алекси, зрителят осъзнава драмата в душата и това според мен е кулминацията и една от най-силните сцени във филма.
Дали са възможни сравнения с друг хит от едно друго лято по литературен бестселър, а именно „Призови ме с твоето име“? И да … и не. Общото между двата филма е тематиката и фабулата-еуфоричната любов има свой финал. Тук финалът е по-мелодраматичен и белязан със смърт, докато в „Призови ме с твоето име“ раздялата е еволюционна, без физически жертвоприношения. Филмът на Озон е като северно слънце и същевременно у зрителя по подобие на Алекси празнината не е така дълбока, както е във филма на Лука Гуаданино. При Озон смъртта обяснява и извинява всичко, докато при Гуаданино компромисът и предстоящата женитба на един от персонажите показва, че все още между хората съществува страх да покажеш истинското си „Аз“. При Озон по подобие на замечтаното лице на младежите, всичко предстои и както отбелязва Алекси: най-интересно е онова пътуване, в което образите напускат рамката на своята картина, т.е. когато заживеят извън пространството, извън ограниченията, извън предварителните нагласи.
