„Поразените“ – монолози отвъд изкопа на времето
19.10.2020 /artvarna.net
„Поразените“ – монолози отвъд изкопа на времето
Елица Матеева за премиерния спектакъл по едноименния роман на Теодора Димова, едно от първите представления в 100-годишния сезон на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна
Чета за втори път романа „Поразените“ от Тедора Димова и съм убедена, че в него има кинематографичен потенциал, а по отношение на театъра, трябва да се „пипа“ с ръкавици, за да не се превърне театралният му изказ в рецитал.
От първи курс в НАТФИЗ следя с голямо любопитство театралния живот на текстовете на Теодора Димова. Спомням си, че един от първите ми опити като „писач“ на критически текст за театър, бе върху „Игрила“ от Теодора Димова под режисурата на Елена Панайотова. Този спектакъл бе повод да се запозная с Теодора, а след време и с Елена, която също в режисьорската си практика е показала интересни сценични подходи към монодрамата. Дипломната ми работа като театровед през 2006 г. бе посветена на „Аз-говоренето“, в която изследвам психологическите и постановъчните поводи за подобен род „изговаряне“ на играта в спектакли, изградени върху моно формата. Изследвала съм спектакли върху съвременна българска драматургия, които вече няма къде да се видят, а някои от тях са останали без съхранение на дигитален носител.
Вече не мечтая, че ще имам шанс да поставям в държавен театър, но винаги помня, че първият жест, първите пет минути от театралния живот на един драматургичен текст трябва да не са просто измислени така, че да са удобни за създателите му, а да имат онази действително причинно следствена връзка и логика, върху която зрителят постепенно гради представите си. Учили са ме, че в театъра всичко е възможно, ако съумея да го докажа. Учили са ме, че не може нещата да са „въобще“, а винаги трябва да следя тяхната логика и така да изграждам конструкцията на представлението. Учили са ме и други неща, но в общи линии какво сме учили вече няма значение-реалността е доказателството, че знанието не носи късмет.
Романът „Поразените“ е история за заразата, породена от власт, която се позовава на реваншизъм и дефицит на хуманност. „Поразените“ е роман за престъпленията на „новата власт“ от 9 септември 1944 г. спрямо онези, които се разграничават от статуквото й и етико-естетическите й параметри. „Поразените“ е и роман за безграничната любов между мъжа и жената, роман за семейството като единствен остров на взаимност и подкрепа. Роман за вярата в Бог, роман за силата на духа над материята. Обществото ни имаше нужда от подобна художествена литература, която с безгранична всеотдайност се позовава на паметта и на историческата достоверност, като ги превръща в преобръщащи образи, в обобщение, в енергия, които те разпиляват, докато прелистваш страниците. Без да правя сравнения, но докато четях книгата на Теодора Димова, в съзнанието ми се наслагваха спомени за кадри от филмите „Вампири, таласъми“ (1992), „Кладенецът“ (1991 ) г. – филми от началото на т.нар.демократичен преход, които се опитваха да коментират времето, описано в „Поразените“.
В особено време живеем и за мен е много важен мотивът да се адаптира романа на Теодора Димова за сцена. От една страна, театралният живот се ръководи от специфични икономико-финансови принципи, които предлагат на родната ни публика – забавни и посредствени преживявания, препълващи салоните, но пък последните после се назовават отличници в статистиката на Министерството на културата. От друга страна появата на подобни спектакли, като „Поразените“ на сцената на ДТ „Стоян Бъчваров“ под режисурата на Стоян Радев Ге. К. се опитват да преодолеят това вредно вегетиране на съвременния репертоар. И възниква следният казус: кому са нужни подобни катарзисни преживявания, ако театралната сцена с оглед конкретната ситуация трябва да създава представления, кокетиращи с публиката? Щом веселието е важно за зрителите, за какво ни са спектакли като „Поразените“? Така сме устроени, че не ни се нрави някой срещу нас да показва демоните ни, да говори за тях, да ни изправя лице срещу лице с кошмара в нас, а „Поразените“ е и спектакъл, който събужда демоните. „Паметта е може би най-важната, най-спасяващата способност на човека.“ – Теодора Димова (из програмата на спектакъла „Поразените“).
Сценичната версия е умело конструирана! В нея присъстват основните сюжетни линии и връзки от романа. Монолозите на Райна (Веселина Михалкова), Екатерина (Даниела Викторова), Виктория (Петя Ангелова), Александра (Полина Недкова), аранжирани със записани гласове на други участници от действието на романа, могат да ни подтикнат, докато наблюдаваме сцената, да затворим очи и да слушаме – все едно, че сме в радио-театър. Изключителен живот без имитативни натъртвания и съчинени артикулации излъчва Даниела Викторова като Екатерина. В интерпретирането на монолога й има магия, има онова, което би ме накарало да й повярвам, че тя е Екатерина от романа. Натрапчивото артикулиране на един текст не е само по себе си действие. Имах проблеми с разбирането на персонажите Райна, Виктория и донякъде Александра. Познавайки добре романа, тяхната поява заедно ме провокира като зрител да си задам въпроса: къде са те в момента, къде се намират? Фантазирам: в чистилището, на последната спирка от своята гара-живот или пък в имагинерно пространство и всичко е страшен сън заради общата им участ – независимо социалният им статус – те са съпруги на престъпници, чиито деяния са наказани от Народния съд. Обединява ги смъртното наказание и обстоятелството, че прекарват в обща килия последните си дни. А след разстрела – общ изкоп.
„Монологът се характеризира с една неправдоподобност – говоренето със себе си предполага условността на нещо изкуствено, нагласено. Ето защо той много добре се вписва в театралната среда. Речта отправена към себе си може би не обогатява тази среда с промени в семантиката й. Монологът въпреки това притежава своеобразна динамичност, защото говоренето със себе си е и вид поемане на решение на говорещия от инстанцията на слушател. В монолога вътрешното трябва да се слее с външното – онова неприсъстващо ТИ – другото, различното, което АЗ трябва да съотнесе към себе си, за да може самият субект да достигне до Другото като намери своята Другост. В монолога АЗ – трябва да намери своята уникалност и ценност. Монологът поднася по един непрекъснат начин движението на противоположните контексти в съзнанието на говорещия, така че монодрамата залага на душевния характер в говоренето. В своята лаконичност – все пак единствено изградена от монолози – монодрамата излъчва много по-директно философските си концепции за света. Тъй като монодрамата съдържа в себе си разказ за миналото, пречупено през мисловните хоризонти на говорещия в настоящето “сега” и действието на персонажа ”тук”, то времето на персонажа е много по-обемно в монодрамата, от времето в драмата. Потокът на живота носи белези и събития, стоящи извън конкретиката на настоящето.“ (Из „Аз-говоренето в съвременната драма. Поглед към най-новата българска драматургия”, 2006, Е. Матеева)
Определено в спектакъла „Поразените“ съществува Аз-говорене (съществуването на Аз в релация автор-персонаж, развита в дискурсивния монологичен опит на себепознаване, изведен от света на Другите), което обогатява театралната ни среда, а сценичната версия – конструкция, предполага възможност за работа и интерпретация. Интерпретацията обаче се осланя изключително на изговарянето на текста, без да го преобърне действено. Психология има, но актрисите раждат текста, сякаш са отчуждени една от друга. Всяка една от тях е като самостойна машина на времето и след монолога си се изключва без комуникация с другите светове… На финала на спектакъла има общение между тях, което се постига и чрез друг записан глас – философията за живота на бабата на Екатарина.
Разсъждавам над тези проблеми, не за да омаловажа достойнствата на спектакъла „Поразените“. Безспорно при наличието на една по-скромна като продукция театрална година, в навечерието на стогодишен юбилей, ми се иска премиерните заглавия от репертоара на ДТ „Стоян Бъчваров“ да са на онази висота, с която преди десетилетия ме е омагьосвала варненската сцена. Постоянно си задавам въпроса: защо липсват онези спектакли – събития, за които се говори и досега? Защо изпитвам глад за представления като „Майката – Васа Железнова 1910“, „“Марат/Сад“? Нима времето ни няма нужда от тях? Или просто се отказахме от подобна театрална енергия, която предизвиква сътресения? Не можем или не искаме да има такива спектакли? Докато носталгично нахлуват спомени за други времена, се завръщам към премиерното заглавие от репертоара на ДТ „Стоян Бъчвравов“, осъзнавайки колко мното труд и усилия са хвърлени при създаването на представлението. Осъзнавам с каква любов и вдъхновение се е характерезирал процесът на работа, осъзнавам какви ветрове бушуват, докато актрисите са на сцената – виждам го по сълзите върху лицата им след финала на монолозите им. Знам, че този спектакъл ще ги оставя без дъх всеки път, защото да „преживяваш“ съдбите на героините от романа е голям пожар и това изпепеляване не е за всеки. И въпреки това, нещо ми се изгубва в спектакъла и ми е трудно да намеря отговор: как да се оптимизира действието в него, за да не свалям поглед от актрисите, докато ги наблюдавам. Иска ми се те да ме покорят и омаят, да отлепят телата си от сцената, така че словото им да е повече от тътен, да е бомба! Иска ми се да ги запомня, да има нещо запечатано в главата ми от тяхното страдание и горчивина, за да не останат само като ескиз в съзнанието ми. Може би имам големи амбиции и очаквания, които ме объркват и ме отдалечават от същността и качествата на спектакъла.
Освен адмирацията ми към играта на Даниела Викторова бих добавила и възхитата си от авторската музика на Калин Николов и вокалите на Деница Серафим – те хармонично общуват с емоцията на словото и са успели да синтезират атмосферата на романа, композициите са като обобщение на душата на романа, те са като молитва.
Три жени трескаво очакват съдбата на своите арестувани съпрузи. Всеки е представител на различна социална общност – писател, духовник, търговец. Тези светове със сигурност са двигател на омраза, защото придобилите властта с насилие рядко отпиват от сока на истинското съзидание. Пошли в реваншизма си на всяка цена, „новите хора“ погубват живота. Поразяват го по възможно най-жестокия начин и поставят своята стигма в наследствения код на бъдещето. Истината е, че настоящето ни е резултат от обстоятелството, че всички сме деца на поразените и може би в това е една от причините за тъгата ни. Поразените диктуват пътя на бъдещите поколения. Едва ли посредством един спектакъл или един роман от подобно естество, виновните за това всеобщо поразяване ще си признаят вината, а и Слава Богу т. нар. другарски съд отдавна е в архивната летопис на миналото – все пак, за да сме встрани от прокобата на ПОРАЗЕНИТЕ, т.е., за да надскочим ограничеността на едно време и неговите хора, добре би било да се научим да търсим прошка и да прощаваме, а също така да сведем грешките си до нула, да предпазваме новите поколения от тях, като им ги показваме. Забелязали ли сте, че настоящите нови-млади хора нямат отношение към тази история, затова разговаряйте с тях, опитайте се да им обясните какво е физически геноцид и душевен, опитайте се да откриете добри литературни и кино образци на българската култура, които коментират трезво миналото ни, купете им билет за „Поразените“!
Добрата новина е, че театралната сцена на Варна изпревари столичната, по която винаги съразмерваме постиженията в родната култура. Втората добра новина е, че тук има спектакъл, който те принуждава да застреляш с гнева си шизофренността на онази история, в която диктатурата на пролетариата се оказа, че е някаква химера-мичуринка, микс от Горгона Медуза и Медея.
Властта развращава и ни превръща в чудовища, без да го усетим, и това е основният й грях. Най-голямата зараза е не тази, която в момента ни принуждава да се изолираме, а вирусът на непочтеността. Не съм убедена, че изкуството ще победи този вирус, но всяка негова форма на протест срещу загубата на човечност е добре дошла за изтерзаните ни души. Пътят е сложен и дълъг, но със спектакъл като „Поразените“ има надежда, че все още сме живи. Забележките ми, предпочитанията ми към спектакъла нямат нищо общо с неговото съществуване.
„Поразените“ е факт, важен факт от новата история на варненската сцена и се надявам като такъв да има дълъг живот, защото съм била свидетел на значими творби, които някой или нещо след време изтриват от афиша. Ако „Поразените“ провокира подобно поведение, вероятно се е събудила гузната съвест на определени субекти, но в навечерието на промени и криза, едва ли някой ще се опита да се припознае като болно наследство.
Гледайте „Поразените“, ако сте забравили какво е да си човек, ако сте забравили за Бог, ако сте забравили, че освен „себе си“ има и „ние“, ако сте забравили да поискате прошка, ако сте забравили, че смъртта е най-сигурният изкоп, където всички сме равни.
Елица Матеева
