„Човешкият глас“ – елегантният драматизъм на любовния дискурс под знака на Алводовар
Човешкият глас“ – елегантният драматизъм на любовния дискурс под знака на Алмодовар
Тилда Суинтън сякаш излиза от опаковката на сън, когато тялото е мъртво за любов, но въображението все още бленува за допир с другия.
През 1930 г. Жан Морис Йожен Клеман или както го знаем ние хората от киното и театъра Жан Кокто сътворява „Човешкият глас“ едно от най-дълбоките произведения, които са невероятно изпитание за всяка актриса на сцената, защото тя трябва да премине през кръговете на ада, за да изиграе вика в раздялата, когато за любовта повече няма надежда.
През 1958 г. френският композитор Франсис Пуленк, близък приятел на Кокто, претворява пиесата в моно опера. В България за първи път операта "Човешкият глас" е изпълнена от сопраното Галя Йончева на концерт през 1974 г. със Софийската филхармония. През 2007 г. в Русе е първата за страната сценична реализация на операта в камерния ѝ вариант с акомпанимент на пиано.
През 2019 г. на сцената на ТР „Сфумато“ в главната роля е тенорът Геориос Филаделфевс - едно изключително любопитно предизвикателство, а именно - операта да бъде изпълнена от мъжки глас. Пиесата на Кокто - монологична ситуация на последен телефонен разговор, е трогателен израз на раздялата на двама влюбени.
Киното има своите прекрасни екранни адаптации върху пиесата на Кокто, ще изброя личните ми фаворити: Ана Мяняни в черно-белия „Аморе“ на Роселини – 1948 г. по сценарий на Кокто и Фелини. Филмът съдържа две новели „Човешкият глас“ и „Чудото“- в първата Маняни е Нанина, измъчена и унизена жена, която се е изолирала в своята тясна стая с кучето си и провежда дългоочакван разговор с любовника си. Последният е приключил любовната си афера с Нанина и има намерение да се ожени за друга жена. Но Нанина е в очакване, някаква трескава надежда се плъзга върху измъченото й лице. В тази версия на Роселини, Нанина действително говори с някого по телефона. Акцентирам на този факт, защото той е от значение за режисьорската посока и определя нюансите в актьорската работа при адаптация на моно пиесата.
През 2014 г. София Лорен се снима под режисурата на своя син Едуардо Понти в „Човешкият глас“ – тя е само на 79 г., драматургията на Кокто предполага по-малка възраст на героинята, но пък с каква енергия София изпълва екрана, това само онази висока гвардия от актриси го умеят! Действието се развива в Неапол, родното място на София, която говори във филма на колоритния за Неапол диалект.
През 2020 г. Катрин Матилда Суинтън е музата за матадора на испанското кино Педро Алмодовар, защото заради нея, той проговори на английски в киното, т.е. на 71г.направи своя англоезичен дебют при това в късометражен формат. Но пък, когато изгледате „Човешкият глас“ с Тилда, ще разберете как тази истинска аристократка по рождение е пленена от езика на Алмодовар. След 30 минутния филм, режисьор и актриса провеждат онлайн разговор и обясняват подробно всичко, което би било интересно за зрителя и кинокритика. Тази неочаквана zoom среща поне за мен като автор на кино рецензии е много полезна и ми се струва, че подобни, специални допълнения към филмите спестяват време и ресурс и ни дистанцират от скучни и досадни журналистически въпроси, на които съм свидетел по време на фестивални филмови събития.
Червеното и черното в началото на този вълнуващ разказ за любовната раздяла доминират в облеклото на Тилда Суинтън и веднага се сещам за „Червено и черно“ от Стендал. Тилда сякаш излиза от опаковката на сън, когато тялото е мъртво за любов, но въображението все още бленува за допир с другия. Новото в интерпретацията при Алмодовар е, че неговата героиня живее в павилион, чийто конструкции създават клаустрофобичност, а същевременно интериорът не изневерява на типичния за режисьора визуален колорит-топли и студени цветове, аранжирани с изключителна елегантност създават натрапчив уют в пространство, където четвъртата стена не съществува. В този куклен дом, но не по Ибсен, Тилда и кучето Даш тъгуват по любимия.
Ако сте почитатели на киното на Алмодовар и познавате филмите му, веднага ще откриете препратки към други негови произведения: „Законът на желанието“ – 1987 г., „Жени на ръба на нервна криза“ – 1998 г. и „Цветето на моята тайна“ – 1995 г. В „Законът на желанието“ Тина (Кармен Маура) с интересна биография е актриса, която тъгува по своята любима. В този филм Алмодовар е вмъкнал в мелодраматичен етюд репетиция на „Човешки глас“, където на действително разположен сред декара фарт малката Ада в пантомима хореографира идеята, че по време на раздяла всички сме безпомощни деца, звучи песента на Жак Брел „Ne me quitte pas“, а Тина разголва душата си пред бившия си любим в телефонен разговор. В невъзможността си да задържи своя любим тя унищожава с брадва уликите от любовта. Този фрагмент намира свое продължение в „Човешкият глас“ на Алмодовар, когато Тя (позастаряваща актриса, с редуцирани ангажименти в рекламния бизнес) „убива“ любимия си като разсича с брадва костюма му.
В „Жени на ръба на нервна криза“ – Кармен Маура като Пепа е подготвила куфарите на Иван, който си тръгва завинаги от нея, тази идея на Алмодовар идва от пиесата на Кокто. Пепа се надява, че между нея и Иван ще има разговор, но постоянно телефонната комуникация между двамата е изгубена в превода. Пепа подпалва леглото на любовта, а по-късно иска да се самоубие, като в гаспачото слага приспивателни, но вместо да го изпие, всички, които се отбиват в дома й го споделят без с фатален финал- явно таблетките не са достатъчно за това, затова пък героите си почиват сладко, особено Мариса (Роси де Палма), която след събуждането си на балкона – плантация от растения и кокошки мисли, че е станала майка.
В „Цветето на моята тайна“ писателката Лео (Мариса Паредес) предчувства раздялата си с Анхел, в огледалото нейното разкривено лице се гърчи в невъзможност да го задържи. Лео също прави опит да се самоубие, но телефонът я събужда – от другата страна е майката на Лео, която й се обажда, за да й се оплаче от по-малката си дъщеря-сестрата на Лео, Роса постоянно й крие кексчетата, защото не трябва да яде сладко.
Огън, хапчета, брадва, отражения в огледалото, любовни терзания и още много издайнически знаци с марката на Алмодовар има и в „Човешкият глас“, но с какво този филм е по-различен?
Отговорът е ясен: Тилда Суинтън! Тази година тя става на 60! Не мога да повярвам, но факт! За тези години е била всичко в киното-ангел, магьосница, майка, чудачка, Орландо, техноробот, любовница-руска емигрантка и още какво ли не, но в кинематографичен разрез на любовта, сама във филм на Алмодовар, Тилда никога не е подозирала, че ще играе. А тя играе с лицето си, като във филм на Бергман, защото тук камерата на Хосе Луис Алкейн, верният оператор на Алмодовар е нахлула в най-интимните стрели на душата, в гънките на кожата, в която една отхвърлена жена вече не пребивава. Героинята на Тилда е множество от жени, съчетание от вибрираща емоция.
Киното на Алмодовар е именно за тези жени, които се удрят във вълните на любовта, но успяват да надскочат водовъртежа им. Алмодовар разказва истории за силни жени, които успяват да живеят ВЪПРЕКИ всичко. В „Човешкия глас“ работата между режисьор и актриса преминава в тоталното отдаване и доверие. Актриса и режисьор въпреки различните езици, създават свой собствен език, в който героинята на Тилда е различна във всеки епизод. Както казва Алмодовар, изграждането на ролята е била като пъзел, в който Тилда трябва да изрази множество части от Аз-а, различни статуси на комуникация с липсващия субект на любовта. Режисьор и актриса решават, че отвъд, там от другата страна на телефона - любимият е фикция, той не съществува, той е блян, демон, от който героинята трябва да се освободи, преминавайки през личен, кошмарен катарзис.
Финалът на филма е решен и благодарение на кучето Даш, което напуска павилиона, но режисьорът се съгласява, че с този финал човешкият глас е намерил истинското си Аз- любовта си е тръгнала, но това не е край, а начало, когато въпреки всичко откриваме силата да продължим, може би в самота, но с идеята за онова, което ни предстои.
Алмодовар подготвя нов проект с Тилда Суинтън, това е и новината от zoom, някъде в чекмеджето на режисьора има недовършен сценарий с работно заглавие „Матилда“, писан много преди „Човешкият глас“. Алмодовар си признава, че когато го е писал, не е предполагал, че ще работи с Тилда, чието истинско име е Матилда. Оказва се, че Тилда Суинтън научава за този сценарий за първи път и реагира с възхита. Влизам в интернет база данни и се оказва, че режисьорът в момента е готов с два късометражни проекта и снима пълнометражен филм с участието на Пенелопе Крус, Роси де Палма, Хулиета Сирано.
В любовта, мечтите с обекта на желанието са общи, без да предполагаме, че съобщността лесно се разпада. Разпадът е лош финал, вещаещ смърт, но най-красивото в този случай е да надскочиш предела на невъзможното битие с другия и да откриеш своя истински глас. Нов човешки глас, по-силен и по-чист от преди!
Очаквайте „Човешкият глас“ на КИНОМАНИЯ 2021!
