Уроци по немски“ за духовните колапси между ДА БЪДЕШ ИЛИ ДА НЕ БЪДЕШ в България
Всеки има своята Германия-надежда, блян, мит за разбитите мечти. Сестрите Прозорови – Маша, Олга и Ирина от пиесата на Антон Павлович Чехов „Три сестри“ са възможно най-добрият драматургичен пример, познат от родната ни сцена и техният копнеж по Москва-еквивалент на една филмова Германия, е възможно най-убийственият пример за невъзможността ни да бъдем онова, за което копнеем. Ако Сестрите Прозорови не са изпили до дъно унижението да си част от полужива държава, чиято система ни провокира да скачаме от балконите, то героят Никола от дебютния пълнометражен филм на Павел Веснаков „Уроци по немски“ е на ръба да приеме дъното от позицията на излишен човек.
Но най-хубавото в този филм на Павел Веснаков е, че все пак надежда има, а докато има надежда, го има и Човекът! Преди своя пълнометражен дебют, Веснаков ни провокираше с маргиналността като обичаен статус на живеене в честните си късометражни творби. Нещо, събитие, ситуация в тях, нечие присъствие ни подтикваше да се почувстваме аутсайдери и тази диагноза не бе въпрос на локация, дали живееш в краен квартал или в центъра на София, вече няма никакво значение, когато чувството ти за принадлежност към мястото е убито. След „Уроци по немски“ съм напълно сигурна, че несъвместимостта ми с мястото, не е само мой личен проблем, личен каприз или опит да оригиналнича на тема, че отдавна нещо в мястото, в пространството ни е деградирало, но за това сме виновни само ние, защото забравихме да бъдем хора! А хората са същества, които грешат, но прощават слабостите си и искат да обичат, да чувстват близост по между си, да се докосват. Ние не се докосваме, забранено ни е в условията на тотален духовен локдаун. Но аз съм уверена, че все пак бъдеще има за Човека и ето защо с огромно вълнение ви предлагам, да споделим заедно първата рецензия на Георги Димитров от кино школа „Братя Люмиер“- Общински детски комплекс – Варна, ученик в МГ "Д-р Петър Берон" – Варна.
Елица Матеева-художествен ръководител на кино школа „Братя Люмиер“ – Общински детски комплекс – Варна.
„Уроци по немски“ е пропит от реалността филм. Той показва нешлифования образ на София, а не онази София от мечтите ни.
Германия е приета като символ на идеалния свят. Тя е „Обетованата земя“, която носи надежда, сигурност и спокойствие.
Главният герой не е просто загубена и лесно избухлива душа. Той е образ на типичния българин, оформен от обстоятелствата в които живее. Никола бива силно повлиян от суровите си родители, които не могат да се разбират един с друг. Те от друга страна биват повлияни от бедността и духовното опустошение на София, образувайки безкраен цикъл на агония и мъка.
Основна тема е започването отначало. Никола чувства, че със заминаването за Германия бяга от проблемите си. Кой ще се грижи за майка му?
Филмът изразява много морални проблеми, изглеждащи невъзможни. В последните дни преди заминаването Никола се оказва в множество неприятни ситуации.
Сцената с лаенето на кучето в колата показва иронията на неговото положение.
Същите хора, на които им е писнало да гледат Никола като поредния уличен побойник сега го дърпат назад. Само добри или само зли се раждаме? Можем ли да се променим?
Още с началото филма загатва, че няма да е приятна история… Двама работници си разказват за самоубийството на техен приятел.
Дните от седмицата, които се повтарят в колата отново и отново, само носят притеснение у Никола. С всяко следващо повторение чуждата реч носи отчаяние и той губи още повече желание да замине за Германия.
Никола не е изключение, той е продукт на социалните условия, в които се намира. Панелните блокове са „развъдници“ на омраза и безнадежност.
Павел Веснаков не прави кино за наслада и временна тръпка, а за промяна. Показва ти това, което не искаш да приемеш, че съществува и не търси комерсиалност във филмите си. Неговата амбиция е да се чуе яростният рев срещу състоянието на родината ни, а апелът за помощ е за спасението и. Няма как човек заобиколен от негативност да не „чуе“ и долови това.
Може този филм няма да реши проблема, но ще е като крайъгълен камък за пътя на бъдещето население.
Актьорската игра е внушителна!
Целият филм е сниман само с една камера. Кадрите внасят чувството за движение и автентичност. Вкарват те в случката, провокират неочаквани емоции, вместо всичко да бъде представено отдалече обективно.
Локациите са индустриализираните части на България, които не иска да видиш. Те изиграват важна роля в изграждането на атмосферата на филма.
Режисьорът Павел Веснаков, идващ от далечен квартал на София, показва чувствата и влиянието, което оказва такова място.
Голяма част от филма се случва през вечерта. Навярно метафора на трудностите по пътя ни към израстването и осъзнаването, че дървото без корен бавно умира.
Всеки ден по-близо до мечтаната реалност, всеки ден-все по-объркани и в духовна нищета!
